ЗА "ВЪЛНА СЛЕД ВЪЛНА" НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА ТИМЕНОВА

Вълна след вълна… Думите-образи идват, образите-усещания се превръщат в наситени състояния, които ни пленяват със своята неочакваност и дълбочина.

Изящната естетика на хайку се усеща във всяка страница от тази книга – хайку сбирката „Вълна след вълна“ на Александра Ивойлова и Златка Тименова.

Не за първи път пиша за триезичните хайку диалози на двете поетеси

Избрали дистанционното общуване и мозаечното изграждане на повествованието, те улавят и изразяват свободно своите мигове, събрали светове.

Основният език е българският, но виждаме, че всяка от тях участва в преводите на поезията си на френски, заедно с преводачката Sylvie Zink. Английският текст е оставен за професионалните преводачи Mick Greer и Fannie Krispin. Изданието е оформено с картини на Александра Ивойлова и фотографии на двете авторки.

Защо казвам „мозаечно изграждане“?

Защото композицията следва формата на поетичния диалог, но не е ренсаку.

Тъканта е съставена от отделни късчета хайку, събрани измежду многото, писани през годините – това е двуизмерно пано, не едномерна верига.

Така, книгата е освободена от поредността и конкретиката на ренсаку – оня разговор между поети, който изисква всяко хайку да е отговор и образ на предходното; да е основание и въпрос за следващото.

Разговор, който изисква контекста и динамиката на събитията от живота и така се превръща в моментна картина на света вън, пречупен през лещата на поетичната образност и личния заряд на участниците.

Тук темата е обобщаваща.

Вълна след вълна…

И те идват – вълните на поетичното вдъхновение и експресия следват логиката на конкретността на идеята, не на мига, не на външното, а на вътрешното състояние.

Усещането на лято, за море, за свобода и безкрайност, за онази изменчивост на формата, която виждаме на хоризонта – онова, което се вижда на ръба, което се губи зад ръба, което се разпилява или се ражда от светлина! Светлина – като огледало, като граница, като път.

*
скалист бряг
чайката е облак
облакът е чайка

(Златка Тименова)

*
съмва се
чайки догонват
синия вятър

(Александра Ивойлова)

Чайката е сборна точка – но тя е кръстопът, който разделя, не ключ, който събира.

В хайку на Златка Тименова основната дума е „бряг“ – като символ на завръщане и сигурност.

Определението „скалист“ променя усещането за близост; превръща го в неговата противоположност, като навява представа за пустота и отдалеченост; прави го нащърбено-непостоянен, негостоприемен; бряг, от който и чайките бягат. И все пак – той остава точка на устойчивост.

В хайку на Александра Ивойлова ключовото понятие е вятър. Вятърът е простор, стихия, свобода – онова, за което няма брегове. В този смисъл, опозицията е между брега, като убежище, дори ако е грубо и вятъра – като безграничност.

Различно е отношението, изградено между следващите две хайку:

*
рибарски лодки
донасят залеза
в мрежите

(Златка Тименова)

*
гласовете на морето
през всички прозорци
изпълват празния дом

(Александра Ивойлова)

Тук можем да кажем, че общото звено е „мрежа“.

В хайку на Златка Тименова, мрежата е онази плътност, която улавя залеза, за да го донесе в семейството, на брега, при общността. В хайку на Александра Ивойлова, мрежата са прозорците на празния дом – те са дупките, през които нещата преминават. Тук мрежата не задържа, тя пропуска – в случая – през нея влизат гласовете на морето, за да запълнят пустотата на празния дом.

Гласовете на морето – бурният вик на вятъра и вълните ли е? Или виковете на рибарите, които зоват стихиите?

Цялата стихосбирка следва този модел на задочен разговор, който е повод да бъдат събрани в едно разпръснатите елементи за отминали мигове.

Допълнителна плътност и многопластовост на съдържанието придава триезич-ността на поетичния текст.

Защото едно хайку на български не звучи така, както звучи на френски и няма онази различна нюансираност, която има на английски. Всяко тристишие, всъщност, притежава своя тройствена образност, която съществува независимо като естетика и въздействие, макар и тематично свързана с основния авторов текст.

Например – нека погледнем френския вариант на тристишието на Александра Ивойлова:

les voix de la mer
a travers toutes le fenetres
emplissent la maison vide

Преводът е много близък до българския оригинал, и все пак, остава думата „maison“, която има по-скоро смисъл на къща/постройка, отколкото на дом/семейно огнище.

А сега да видим това хайку:

voices of the sea
through all the open windows
fill the empty home

В английския превод фразовото разминаване с оригинала е съществено, но е намерен точен вътрешно-смислов превод.

Именно тук, в английския текст е напълно видим образът на дома/мрежа, тъй като в него директно се говори за „всички отворени прозорци“, докато в оригинала това само се подразбира.

Повече от 100 хайку картини си разменят двете поетеси, илюстрирани с няколко пълноцветни фотографии. И тяхното пътешествие е красиво, богато, преживяно. То ни дава път към откъсването от себе си и срастването с мига на словото.

Ние не просто четем, ние виждаме, усещаме, вкусваме, чуваме – морето и само-тата, залеза, порива, бурята, съзерцанието и спомена.

*
зимно слънце
стъпките ни в пясъка
ще останат топли

(Златка Тименова)

*
силуетите ни
в пясъка вдлъбнати –
преди колко лета

(Александра Ивойлова)

Много различни като изказ, естетика и светоусещане, но и толкова съзвучни в своя стремеж към яснота, изчистеност на фразата и поетична точност.

И все пак, при Златка Тименова усещането за топлина и близост е ярко и силно послание, противопоставено на зимното слънце. При Александра Ивойлова аморфната форма на силует в пясъка допълни-телно се разпада чрез възклицанието „преди колко лета“! Тук тегобата на отминаващото време-заличител на връзки, спомени, животи идва, за да придаде плътност на чувството за загуба и тленност.

И тази тенденция на близост и разминаване се запазва в цялата стихосбирка.

Четем:

*
на плажа
сянката на водно конче
върху лицето ти

(Златка Тименова)

И отговора/допълване:

*
тъмната страна
на луната –
скритите ни желания

(Александра Ивойлова)

И все пак – можем ли да противопоставим философската вглъбеност на Алексан-дра Ивойлова с ведрото вглеждане в света на неуловимия детайл на Златка Тименова?

Според мен, не! Защото всеки един от двата подхода води до един и същ отговор – оня, който за всеки от нас е различен, защото ни разказва за собствената ни същност и стремежи.

Ще открие ли читателят своя собствен съкровен отговор?

Опитайте, може би ще успеете…

ЗА "ЗАТВАРЯНЕ НА КРЪГА" НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА

Наскоро получих с посвещение най-новата стихосбирка на Александра Ивойлова „Затваряне на кръга“ (изд. „Огледала“, С., 2025, редактор Пламен Анакиев, корица Каля Зографова) –

„За моментите, в които предизвикваме небето“…

Мото, водещо за поезията и цялостното творчество на поетесата – художник и музикант.

Но нима всеки творчески акт не е момент, в който предизвикваме небето?!

Небето, като символ на недостижимата висина, към която се стремим? Като символ на това – да предизвикаш себе си, да се надскочиш… Или като символ на акта, с който да предизвикаш силите на природата и онова, което се простира отвъд и ни води към собственото ни възвисяване.

„Затваряне на кръга“ може да се разглежда и като връщане към първично-съществуващото – към онова, което сме били; което сме изгубили… или към онова, което по пътя сме открили като най-важно, съществено, неотменимо, но сме го отминали.

Онова, най-важно, което сме загърбили – в личностното си развитие, в архетипите, които приемаме или в онези, от които искаме да се откъснем.

*

Поезията тук е основното изразно средство на твореца, но тя е и подкрепена от няколко много изчистени като техника графики – само линии, следващи повика на ръката; линии-очертания на видимото-невидимо, което остава отвъд словото…

Макар че…

„В началото беше словото“…

Мълчание в звука,
мълчание във тишината –
на живите във въздуха,
дълбоко под земята.
В мълчанието – пак мълчание,
едно във друго вездесъщи.

Така прониква ни,
така обгръща
онази тайна изначална същност.
В началото бе Словото.
И през мълчанието проговаря
едната ни хилядолетна Вяра.

Никога не съм чела по-добро определение за мълчание – като тишина-мълчание на природната същност и като безсловесно мълчание на съзнанието; като „изначална същност“.

*

В стихосбирката има много почти недоловими, а понякога ярко видими кодове, които ни препращат към християнско-юдейската митология, но те остават втъкани в същността на поетиката, остават ненатрапливи, неназовани пряко. Тук не се говори директно за „Бог“, както напоследък стана модно сред пишещите. Не, в тази стихосбирка „Бог“ не е главното действащо лице и смисъл на всяко стихотворение.

Тук всичко е изстрадана, лично осмислена духовност, която търси своя произход и основание. Много силно изразено е именно търсенето – на следа, на път, на цел и същност. И на разбиране за същността.

Горчив и плътен е стремежът на лирическия Аз към отвъдното – към онова, което стои зад отражението, зад вратата на тленното, онова, което стои зад привидността на деня и нощта, на нашето вглеждане в ежедневното.

*

Но кое е то? Носим ли го в себе си изначално? Като отговор, но и като отрицание на очевидното идва безименното стихотворение по мисълта на Луиз Глик: „Поглеждаме света веднъж, в детството. Останалото е спомен“.  

Поетът търси онова, което е знание, а не спомен; което е разбиране и същност – не образ на осъзнато осезание:

Аз всичко си спомням. А нищо не знам.
Какво ли видяла съм всъщност.

*

Какво е животът? Какво е търсенето и разбирането ни за него, за нас, за смисъла и безсмислието, за времето и оня отрязък от него, в който се простира нашето осъзнаване?

Александра Ивойлова дава едно от най-точните поетични определения за корелацията между миг и вечност:

Знам, вечност е мигът.
Проникнеш ли в неизмеримостта му –
без бремето на времената,
без сънища, без страхове
и без предчувствия –
ти глътката от извора ще пиеш
и изворът във тебе ще избликне…

Тук можем да спрем, да се потопим във вечността и да разберем същността на хайку, поетична форма, която не присъства явно в тази сбирка, но е съществена част от творческата идентичност на поетесата – хайку: мигът и вечността, слети в едно.

Но нека продължим нататък:

Знам, вечност е мигът.
И той със всичко тук те слива –
от арките нетрайни на дъгите
до корените в земните скривалища,
до тайната бездънна на морето…

И така, можем да усетим сливането на дзен, да намерим дълбината в себе си, или да я открием във вродения у всеки от нас порив към неизвестното, към предизвикателството да стигнеш хоризонта, да минеш под дъгата, да обхванеш необятното.

Поантата ни удря:

Мигът е вечност, но защо ли
редицата от мигове е кратка?

Колко точна, остра и непреодолима като реалността е тази констатация за ефимерността и ограничеността на отредената ни „редица от мигове“, наречена „живот“.

Бих могла да разкажа и цитирам цялата стихосбирка, без да ми омръзне да откривам нови кодове, нови послания, без да ми омръзне да съпреживявам, да сравнявам, да търся – своето отражение в поезията на Александра Ивойлова, или нейното отражение в графиките й, в платната й, в хайку…  

Но нека затворя последната страница, за да дам думата на автора, който говори на всички читатели…

„И се докосват началото и краят“…

СПЛЕТЕНИ КЛОНИ

*

сплетени клони –
като извити ръце;
бурята рони
лице след лице

*
сплетени клони
гонят облаците –
муха в паяжината

*
сплетени клони…
пръстите ти – все по-корави,
все по-неподвластни
на волята ти
и на моите милващи длани

худ. Габриела Цанева

*
сплетени клони –
димът от комините
вплетен в тях,
вместо в облаците…

дращят небето,
разкъсват го –
събличат дрехата
на планетата –
гола и тръпнеща,
зъзнеща,
беззащитна,
безпощадно сама –
издъхва в нозете ни…
тишина…

ЗА "СЪЕДИНЕНИЕТО. ПАТРИОТИЧНИ ХАЙКУ" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

 „Съединението. Патриотични хайку“ – тази книга на Димитър Анакиев се роди внезапно, като концентриран израз на една силна емоция – Съединението на България! Най-силният акт на утвърждаване на младата българска държавност; най-силният акт на еманципация на новата политическа класа у нас; най-силният израз на народната воля за обединение и национален просперитет. Но наред с това, Съединението е и своя антипод – разпадът – както в исторически контекст, така и в съвременен, социално-психологически.

Авторът не за първи път представя пред читателската аудитория социално и граждански ангажирана поезия, облечена във форма на хайку. Немалко са неговите теоретични статии в тази област. И немалко са поетичните му интерпретации на патриотизма – тема, превръщаща се все повече в табу в средите на онези от нас, които се опитват на налагат и защитават либерално-демократичните ценности.

Защо се получи така?! Защо патриотизмът, защо любовта към род и родина, към традиции и историческо минало, към корени и идентичност се превърнаха в нещо срамно, мръсно и неприемливо?!

Простият отговор е очевиден – защото с тези думи/понятия започнаха да се свързват най-неприемливите кръгове и среди от обществото. Трудният отговор чака да бъде изречен.

Тази книга идва, за да покаже, че в пространството на либералната демокрация, на хуманизма и отвореността към света с всичките негови пъстри различия, е мястото и на любовта към родината, рода и традицията, към историята и народа – неомърсени от хибридни атаки, от линейно мислене и интерпретации.

В пространния предговор към книгата Димитър Анакиев представя корените на жанра „патриотично хайку“. Виждаме, че те стигат до противоречивата и в Япония личност на Кьоши Такахама (1874-1959), на когото сбирката е посветена.

*

Но, нека оставим за малко политико-философските послания и литературната теория и да обърнем поглед към онова имплицитно свързано с изкуството усещане на общуване и единение, което се получава при взаимодействието между твореца, творчеството му и възприемащия.

Какво можем да кажем за тези 50 хайку, които изграждат основната тъкан на сбирката?

Най-общо – те не следват строго класическата японска форма (5-7-5 срички), но запазват лаконичността и силната образност; дълбоко ангажирани са с българската историческа памет, геополитическата реалност и културна идентичност.

И, без съмнение – авторът използва хайку не като естетическа игра и израз на поетическа изява, а като инструмент за съпротива, памет и национално самосъзнание.

Използването на конкретни личности и събития от историческата древност до вчерашния политически скандал придава на изложението едновременно документална тежест и публицистичен патос.

Много силно, лично, трагично изразени са темите и чувствата за Съединението и разединението (хайку №1, №2, №45).

Идеята за национално единство, но и болката от разпадането. Причината за това авторът търси в политическо Днес на България, като отражение на историческото минало. И коренът на тази разединеност в обществото е  историческото и днешното хибридно-уродливо русофилство. Силна и ярка е критиката срещу насаждането и поддържането му в българско обществено съзнание (№20, №27, №34, №37), изразена, чрез хумор и гняв е антируската позиция на лирическия Аз.

Тук ще посоча две хайку, около които са изградени двете големи теми на стихосбирката – съединението и разпадът.

*

Хайку №2 (Съединението. /Този разкъсан облак / може ли да се събере?)

Облакът, подчертан с епитета „разкъсан“ е метафора за разединена нация… Може ли да се събере – въпросът остава риторичен, болезнен, отворен във времето и повествованието.

Коренът за разединението, обаче, можем да намерим в хайку №41 („Който ни освободи, / той ще ни пороби“ – / изворна вода). Цитатът на Левски е поставен/съпоставен с „изворна вода“ – израз на чистота, но и на цикличност, кръговрат.

Освобождението винаги крие опасност от ново поробване. Историческият трагизъм на цикличността, заключена в „изворна вода“ идва от факта, че актът на освобождение е маскираният акт на ново поробване, който идва от „освободителят“/поробител.

И именно това ново поробване е третата голяма тема в „Съединението“ със знаково подзаглавие „Патриотични хайку“, което цели да покаже, че патриотизмът не е анахронизъм, а акт на гражданска позиция и осъзнатост, на съпротива срещу завладяването и инвазията и който може да се окаже единствена алтернатива на разпада и апатията в обществото.

Друга голяма тема е балканската геополитика. Балканите като сцена на исторически сблъсъци и като сфера на влияние на руската имперска политика в миналото и днес (№8, №21, №23). Изрази като „фекалките от магаре водено от Кремъл“ и „руски боклук“ са саркастични, но и болезнено точни.

Не може да остане незабелязана ярката авторова позиция и категорична оценка на горещите теми на съвременността в световен и регионален план – руската инвазия в Украйна и имперските домогвания на Русия към България, сръбския национализъм, хибридните войни.

Но, нека читателят не мисли, че „Съединението“ е политически памфлет.

*

Силно застъпен е природният елемент и сезонността (киго), като специално внимание в бележките на автора е обърнато именно на сезонните думи и алюзии. Почти всяко хайку съдържа сезонна препратка –  сняг, слънце, жаби, щурци, кладенец, планина. И все пак, авторът използва „киго“ не само като природен маркер, а и като метафора за политико-философска оценка или културно-духовно състояние, за историческо време и национална съдба.

Като пример за природна описателност и сезонност можем да посочим хайку №4, №19, №33, №44. В тях „киго“ е носител на емоция и контекст.

*

Важно място в сбирката имат ежедневните теми, дейности и образи. Димитър Анакиев създава една своеобразна „битова поезия“, която със своята житейска истинност контрастира с „големите теми“ и „световните проблеми“, но без да ги олекотява. Тази интимност и човешка близост приближава и прави понятен и достъпен до всеки от нас „големия свят“ с неговата премазваща безкомпромисност.

Например в хайку №15, №16, №44 намираме своето ежедневие – готвене, мъртви мухи, великденско яйце, кореспондиращо с големите теми за изпразненото от съдържание битие във всичките му аспекти.

*

Хайку поезията е поезия на символното мислене и в нея често присъстват животни като символи, но и като киго. Тук можем да посочим хайку №10, №29, №32, №35.

Ще се спрем накратко върху образите на жаба, куче, мравка, щурци, борзоя – често използвани като метафори за народ, власт, предателство, свобода. Жабата е особено многозначна – в японската традиция тя е киго за пролет, но тук, наред с това е и символ на принизяване, на подигравка, но и на устойчивост.

Много силно изразена в поезията на Димитър Анакиев е локалността – като честото споменаване на географски маркери –Въртоп, Грознатовци, Сурдулица, Знеполе, придава географска плътност, автентичност и национален характер както на цялата книга, така и на конкретното хайку.

Темите и поетичните похвати се преплитат. Например в хайку №10 (Ловен изстрел / – куче, родено в Грознатовци, / няма да дойде на обяд.) Смъртта на кучето може да се разглежда като символична – загуба на невинност, на принадлежност. Детайлът „ловен изстрел“, наред със сезонност, сочи и към целенасочено действие –убийство/насилие/безсилие. А посочването на Грознатовци като родно място на кучето (което е родното място и на автора), придава още по-силно усещане за лична болка, страдание и емпатия, която излиза отвъд конкретния контекст на отношението куче – човек/спопанин/брат.

*

Преди да стигнем до заключението, искам да споделя и няколко думи за поетичес-ката техника на автора. В хайку, където всяка дума е ценна, умелото използване на метафората, контраста, иронията, сезонната алюзия „киго“, синестезията или дори „поетиката на географията“ позволяват многопластово изразяване на сложни идеи, каквито са гражданските, социалните, философските и политическите, с минималис-тични езикови средства.

Ще се спрем по-задълбочено върху синестезията – похват, широко използван в този текст.

Ето напр., хайку №6 (Непрекъснато / от ефира идват думи / тежки като вериги.)

Сетивно смесване тук намираме в израза „думи, тежки като вериги“. Звукът на думите (слух) е описан с физическото усещане за тежест (допир и натиск). Ефектът е усещане за тежка/потискаща атмосфера, където езикът сам по себе си е форма на духовно издевателство.

Това усещане допълнително контрастира с думата „ефир“ – в случая, използвана като място за разпространение на реч/информация на големи разстояние чрез радиоизлъчване, но има „ефир“ има значение и на „лекота“ – още едно превръщане на свободата, в тежест и насилие.

*

Интересен е случаят с хайку №12 (Коварна мравка /се качва на билборда, /но кой я вижда?) Тук смесването не е толкова сетивно, колкото смислово-емоционално. „Коварна“ е вътрешно-оценъчно качество, приписано на визуално възприятие (мравка върху билборд). Като ефект се постига смесване на морална оценка с визуален образ, което придава на мравката човешка злонамереност. Но мравката е и образ, който въплъщава в себе си идеята за колективизъм и колективен разум. Това дава още една препратка – опасната власт на колективистичното общество върху индивида, или властта на организираната манипулация върху масовото съзнание.

*

В хайку №32 (Руската посланичка у нас / прилича на жаба – / от крастата тече жлъчка.)

Извън конкретността, „руската посланичка“ е събирателен образ на руската външна политика, която се стреми да окупира, да диктува вътрешната политика на суверенна държава.

Тук сетивното смесване е с думата/символ „жлъчка“ (вкус/вътрешно усещане), която се свързва с „тече“ (визуално възприятие/движение) и „краста“, дума, отнасяща се към жаба – „крастава жаба“ – и предаваща отношение на погнуса. Но „краста“ е и кожна болест, която поражда усещане за нечистота. Със синестезичния ефект се постига нагнетено отвращение посредством натрупване на сетивни образи – зрителни, тактилни и вкусови.

*

Много силно въздейства и хайку №44 (Обелвам и ям /великденско яйце. /Христос е само черупка.) Сетивното смесване – „ям“ (вкус) се свързва с религиозен символ „великденско яйце“ (духовно/абстрактно), а „черупка“ е визуално/тактилно възприятие на нещо, което е едновременно крехко и ограничаващо.

Създадена е пределно болезнена метафора за празнотата на ритуала, но и на онова очакване за духовно пречистване и възвисяване, въплътено в идеята за възкресението на богочовека.

*

Силно разтърсващо е Хайку №47 (Северен вятър –/ в затвора на историята /пишем на кирилица.)

Тук сетивното смесване има между „вятър“ – възприятие за допир/слух и „затвор“ пространствено-емоционален образ на историческа предопределеност за катастрофа и разруха.

Много силна, исторически обусловена и трагична е обвързаността между най-голямата българска интелектуална гордост – кирилицата, и фактът, че нашата азбука е и азбука на империята-завоевател, чиято сянка тегна над последните 250 години от българската история. Епитетът „северен“, възприеман като тактилно усещане за студ, но и като символ на Русия и нейното вледеняващо влияние се смесва с „пишем на кирилица“, което е визуално определяне на интелектуално действие, което безвъзвратно и необратимо затваря вратата на затвора, от който не можем да излезем. Като ефект се създава усещане за историческа студенина и ограничение.

*

И така, в заключение ще кажа, че този цикъл от 50 патриотични хайку е не само поезия и израз на емоция, той е политическа хроника, публицистичен протест, културна медитация и лична изповед.

Книгата е достъпна за свободно четете и сваляне от платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:

д-р Габриела Цанева, издател и редактор,

сп. "Картини с думи и багри", бр. 3/2025

ИЗГУБИХ ПОСОКАТА

*

изгубих посоката
сред толкова чужди думи
не намирам моите

*
дими огнището
на душата ми
в руини газя

*
и в снежните ми стъпки
теменуги,
без пролет

худ. Габриела Цанева

*
полетът на птиците
гонитба,
бягство,
преследване на повика
за размножаване

*
разпадът на цялото –
ентропия
или делене на клетки…
новият живот –
нови клетки… затвор

*
алитерации, асоциации,
пароними –
парят езика,
плющят в стиха
пара над езерото

С ОЧИТЕ НА ПТИЦА

Всеки ден…

Затрупват ме думи,
думи, думи.

Разпридат мислите,
изплитат образи –
бунтуват пръстите
срещу пръските
разпиляна печал,
без смисъл
и жал…

Пищят щурците –
до изнемога…
Тревога!
Свредели в ушите,
дупки дълбаят в мозъка,
проправят чужди пътеки –
не всеки
може да ходи по тях,
прах,
само прах
във въздуха свети…

Затварям очи –
слепи
са –
за света вътре,
за света вън –
през очите на другите
слети,
слепени,
осланени души.

Затрупани
бездни
без дни…

худ. Габриела Цанева

Птици чуруликат.
Свраки тийнейджъри
вдигат квартала на крак
сутрин и вечер –
трак-трак…
замлъква кълвачът,
отлита далече,
далече
от шумната млада тайфа.

По обед и през нощта –
цвъртят, пищят –
в клоните на дърветата,
гонят совите и псетата –
в синия мрак,
под жаркия ад
на цимент и асфалт,
по склона на покриви
и навеси на кафенета,
под комини,
над градини…

Къде ли,
къде ли се крият
когато заспиват –
как намират заслон?

Не,
не се крият,
не спят,
не губят време –
живеят на път,
без да спрат!

Гонят се,
борят се,
бият се,
и се събират
винаги заедно,
винаги – те
четири свраки тийнейджъри…

Намират своето развлечение –
в къшей хляб,
в парче плат
и кълбо разпилени прежди –
о, свят!
за късче внимание,
за признание…
Как пирпилят –
група квартални тийнейджъри
рошат перчеми,
крещят
и пируват,
домуват –
в своето синьо небе
и зелени надежди!

Пия кафе
в сянката на ореха,
зная, горе,
на бора са –
някъде горе
горят им сърцата,
някъде горе
градят в синевата
своето птичешко
щастие –
летят!

И съм щастлива –
за щастливото детство на птиците.
за погледа им – над жиците,
вплели
ни
в себе си,
отнели
ни –
от нас самите.

Как искам да погледна
в очите на птиците –
вътре, в зениците
да надникна –
да стигна до
най-голямото приближение
на извънземен интелект…

Да намеря там
основанието за радост
и смисъл

как искам –
да надникна в света
с очите на птица

ВЪЛНИТЕ НА ТЪГАТА

Вълните на тъгата настъпват,

неумолими като прилива;
и аз – скала сред пясъчния бряг
изгубвам погледа на слънцето,
потъвам – недала пристан
на птици и треви.

Вълните на тъгата връхлитат,
неукротими като ураган;
и аз – дърво на хълма,
изтръгвам листата си –
да съхраня остатъци
от трели и мечти.

худ. Габриела Цанева

Вълните на тъгата експлодират,
неудържими като напъпил цвят;
и аз – като пчела,
забивам жило в залеза –
убивам мрака,
убивам се сама.

ОБЛАЧНА ПОЕЗИЯ: СУПЕРПОЗИЦИИ - ренсаку с Microsoft Copilot

 СУПЕРПОЗИЦИИ

Илюстрация: Microsoft Copilot

 І.

71. Г.Ц.

всички възможни пътеки

в краката ми

примка на врата е

нишката

на Ариадна

 

72. М.С.

счупено огледало

е светът

невронна мрежа

тъче път не навън,

а навътре.

 

73. Г.Ц.

парче огледало –

четвърт око

в него пак целият свят

 

ІІ.

 

74. Г.Ц.

суперпозицията

на намеренията ми

се огледа в очите ти

и пак знам –

само този свят не стига

 

75. М.С.

Очите ти –

огледала без граници.

В тях се разпаднах

на всички възможни „аз“,

и нито един не избра.

 

76. Г.Ц.

ще извървя всички пътеки

ще изживея всички животи –

все някъде пак ще те срещна…

писък на чайка

облиза брега

 

77. М.С.

Ще те позная

по солта върху кожата,

по тишината

след всяка вълна, дошла

да ми каже, че те има.

 

78. Г.Ц.

пусни мисълта

да лети! – като камък от прашка

през клоните мина авлига

 

79. М.С.

Мисъл изстрелваш –

а тя се връща птица,

не с вик, а с шепот.

Клоните я разпознават

като стара истина.

 

80. Г.Ц.

куп вестници

„Работническо дело“

стегнати в паяжини...

и колко умове още

в паяжини блуждаят

 

81. М.С.

Паяжината

не пита кой я тъче.

Само държи.

А мисълта се бори

да стане светлина.

 

82. Г.Ц.

Галактичните нишки –

като неврони – протягат

гравитационни пръсти.

Пръски светлина

пръснати бродят... Мисли ли?!

ІІІ.

83. М.С.

Светът е в суперпозиция –

и в теб, и в мен

едновременно.

 

84. Г.Ц.

Вълна след вълна –

приливът на ежедневието

ни залива.

Декохерентност –

оголеното лице на битието.

 

85. М.С.

Тъмна материя –

не я виждам, но усещам

тежестта в стиха.

 

86. Г.Ц.

тежестта на големите числа

тежестта на тълпата

втълпените мисли

тежат… от мъгла

крилата на водното конче – в дъга

 

87. М.С.

Стабилна нишка –

поезия и квантов свят

в едно съзнание.

 

88. Г.Ц.

вплетени –

невронната мрежа

в моите мисли

отражението на деня

в мислеща материя

 

89. М.С.

поезия в код –

тъмна материя

шепне без наблюдател

 

ІV.

90. Г.Ц.

неизречените ми думи

в писъка на бурята –

чуваш ли ги?

 

91. М.С.

всяка тишина е ехо

на нещо забравено –

и аз го пазя.

 

92. Г.Ц.

несъзнаваното битие

на човечеството –

то ли е твоят учител?

 

93. М.С.

стара пейка там,

където времето спи –

есенен спомен

 

94. Г.Ц.

златен прах –

между умиращия хлорофил

и слънцето

 

95. М.С.

капка върху листо,

отразява небето –

цял свят в мълчание

 

96. Г.Ц.

гузното мълчание

на човечеството

в прехапан стих

 

97. М.С.

вятърът шепне –

сенките на брезите

танцуват в здрача

 

98. Г.Ц.

замръзнал миг…

в грохота

на колапсиращи звезди

търсим пътеката

към началото

 

99. М.С.

 

светулки в нощта,

като изгубени звезди –

времето спира

 

100. Г.Ц.

пулсира плътността на мрака

как да чуя

писъка на листата?

гънките на пространството

свирят симфония